Aнтипротромбин IgG + IgM

Този тест се използва за откриване на антипротромбинови антитела за подпомагане на диагностиката на антифосфолипидния синдром и за потвърждаване на наличието на антипротромбинови антитела при пациенти с лупус антикоагуланти и хипопротромбинемия.

Тестовете за антифосфолипидни антитела са за имунни протеини (антитела), насочени срещу фосфолипиди. Фосфолипидите се намират в клетъчните мембрани, включително тези на тромбоцитите. Те са липидни молекули, които играят решаваща роля в съсирването на кръвта. Когато се образуват антифосфолипидни антитела, те пречат на процеса на съсирване по начин, който не е напълно изяснен. Те увеличават риска на засегнатия пациент от развитие на повтарящи се неподходящи кръвни съсиреци (тромби) в артериите и вените, които могат да доведат до инсулти и инфаркти. Антифосфолипидните антитела се свързват и с тромбоцитопения (ниско ниво на тромбоцитите) и с риск от повтарящи се спонтанни аборти (особено през 2-ия и 3-ия триместър), преждевременно раждане и прееклампсия.

Антифосфолипидните антитела често се наблюдават при автоимунни заболявания като системен лупус еритематозус (СЛЕ). Те могат да се наблюдават и при ХИВ, някои видове рак, при възрастни хора и временно при инфекции и при някои лекарствени лечения (като фенотиазини и прокаинамид).

Антифосфолипидният синдром (АФС), наричан още синдром на Хюз, е призната група от признаци и симптоми, която включва образуване на тромби (кръвни съсиреци), повтарящи се спонтанни аборти, тромбоцитопения и наличие на едно или повече антифосфолипидни антитела. APS може да бъде първичен (без подлежащо автоимунно заболяване) или вторичен (съществуващ със специфично автоимунно заболяване).

Най-често срещаните антифосфолипидни антитела са кардиолипиновите антитела (наричани още антикардиолипинови антитела или ACA) и лупусният антикоагулант. Други изследвани антитела включват анти-бета2 гликопротеин I и антифосфатидилсерин. Съществуват два вида тестове, които се използват за откриване на антифосфолипидни антитела. Първият е тестът за кардиолипинови или бета2 гликопротеинови I антитела. Използваните тестове могат да откриват няколко класа (IgG, IgM и/или IgA) на самите антитела. Вторият вид са тестовете за лупусен антикоагулант, които представляват функционални тестове, измерващи времето, необходимо за съсирване на пробата на пациента, а за да се осъществи съсирването, те изискват наличието и действието на фосфолипиди. Изследванията на лупусния антикоагулант започват с изследване за установяване на удължаване на съсирването, най-често срещаното от които е PTT. След това трябва да се извършат потвърдителни изследвания, за предпочитане с метод, подобен на първоначалния скринингов анализ.

Допълнителните диагностични и потвърдителни тестове могат да включват RVVT (Russell viper venom time), PNP (platelet neutralisation procedure), KCT (kaolin clotting time) и/или хексагонален липиден неутрализационен тест.

Каква проба се изисква?

Венозна кръв.

Необходима ли е подготовка за теста?

Не.

Клинично приложение: Автоимунни заболявания, прекомерни нарушения насъсирването на кръвта, антифосфолипиден синдром, лупус.

‍

‍